Пясъчно момиче

Едно момиче някой е рисувал
по пясъка на плажа, през нощта –
навярно от деня се е страхувал,
от крясъка на чайки и деца.

С вълните морски тихо е припявал,
рисувайки под лунна светлина,
а после най-горчиво съжалявал,
че толкова е близо до брега,

че може да пострада, да загине
от някоя по-яростна вълна,
момичето така да си замине –
вина да няма никой за това...

С ръце невероятни, търпеливо,
от пясъка съграждал е мечти,
в това момиче – дяволски красиво,
разпръснало навсякъде коси.

И как ли романтично е жадувал,
та цялата си обич му е дал?
Един вълшебник с пясъка лудувал,
но без да разбере, че е успял.

А може би разбрал, че сполучливо
предал му е безкрайна красота...
Момичето от пясъка е живо –
душата му е... вечната мечта!

Посвещение

Не вярвай на всичко, което ще кажат
за твоя изстрадал баща,
защото словата за миг разрушават
най-свидни и скъпи неща.

Неща като чест, като съвест и вяра,
достойно преминал живот,
през който подавах десница корава
на хората с много любов.

Когато бях млад, скорострелно нахлувах
във светлите дни устремен.
Обиди жестоки понякога чувах
от хора най-близо до мен.

Допускал съм грешки - и падах, и ставах,
поемах отново напред,
но никога никого аз не предавах,
не лъгах, не крадох, не взех...

Лъжите в живота дълбоко раняват
и шибат със жилав камшик.
Навярно, без милост, така проверяват
в човека - човешкия лик.

Дано издържал съм го изпита труден
с оценка прилична, добра...
Дано не рекат, че съм бил неразумен,
докато съм бил на света.

Изисквах от тебе да можеш да тичаш,
да станеш, ти - силна жена.
Научих те само добре да обичаш,
да мразиш - ще можеш сама.

Морето житейско надига вълните -
опасности дебнат отвред,
но ти продължавай ведно със мечтите
и смела бъди занапред.

Не бях многогрешен, не бях и покварен,
раздадох усмивки безчет.
Затуй на съдбата съм аз благодарен,
че имах в живота си - теб!

Майчица свята си ти

Майчице миличка, майчице свята,
спомен от теб долетя,
как разделиха и нас времената -
днес си отново сама...

Виждам те в мислите свои да чакаш -
мене, до пътния праг,
вечер прибираш се с мрака и плачеш,
пак без сълзи и без гняв.

Майчице миличка, майко, тъй свята -
слънце изгряло в нощта,
с цялата обич побрана в душата,
бавно напускаш света.

В мене е твойто неземно вълшебство,
тупка в гърдите - кръжи...
Лято безкрайно бе моето детство -
как да го върна - кажи!

Там до огнището, дето ти палеше,
криех и радост, и срам...
Вечер заспивах, главата ми галеше
здрав да порастна, голям.

С много любов ти наливаше в бдение
сладко-горчивия сок...
Днес и студеният вятър със тебе
не иска да бъде жесток.

Своето малко детенце целувам -
кротко и то да заспи...
Още съм буден, а тебе сънувам -
майчица свята си ти!

Моля те, ела

Има ли те?... Няма ли те? -
питам се сега...
Късно ли е?... Рано ли е?...
Как да продължа?

Сляп ли съм, та все отричам
колко си добра...
Тихо с думи аз изричам:
моля те, ела!...

Ти не знаеш как във мрака,
като тих войник,
с мъката си още чакам
прелестния миг,

в който нежно ще разтворя
мека тишина,
полугласно да повторя -
моля те, ела!...

Все с уюта се заяждам -
спирам се, вървя,
ту умирам, ту се раждам -
лутам се... мълвя...

Може ти да си виталност,
сън да си била,
ала ако си реалност
моля те, ела!

Утрото го сменя пладне -
знае се това,
но с нощта ще ме нападне
порция тъга.

Няма наскърбен да питам
де ли си била...
Чуваш ли ме как те викам?
Моля те, ела!

Нежност

Нежността е изгаряща страст -
всеки, който е влюбен - го знае.
Покорява те в своята власт,
за обиди горчиви - нехае...

Ако има я - вътре гори -
до сърцето горещо - отляво.
С него в ритъм единен тупти
и така го крепи - да е цяло.

Тя и теб ще повика с тъга,
да те води по своя пътека,
че от всички неща - нежността -
най е нужна сега на човека.

Не отказвай, със нея иди,
да ти каже - какво е човечност!
Прегърни я, спокойно тръгни
и откривай безкрайната вечност.

Звезден букет

Ако можех звездите да сбирам,
бих направил огромен букет.
Бих вървял, бих летял – без да спирам,
изкрещял бих, че той е за теб!
Ала тихо, на пръсти ще вляза,
тази нощ, преизпълнен с мечти,
че не е за кристалната ваза,
а е само за твойте коси
и за чиста, невинна постеля,
във която до теб ще лежа
и в която – до късно в неделя,
твойте длани, с любов ще държа.
А когато от утро обляна,
озлобена си тръгне нощта,
на букета звезди завидяла,
неразбрана от нас... от деня,
на горещото слънце – лъчите
ще постеля в пътека една,
за да минеш по нея с мечтите,
дето в тебе посях с любовта.